ВРЕМЕТО, ДЪЖДЪТ И НАДЕЖДАТА

Един пороен дъжд.

Едно разплискано дъждовно време.

Жребец – един, препускащ във галоп към своята кобилка.

Огън от копитата изригва и конски тропот

впива се във капките дъждовни.

Запява гривата на бурята тържествения марш.

Дали ще може времето да спре,

за да пречисти водопадът душите ни?

Дали ще може белият жребец да спре,

галопът да премине в равномерен тръст,

а после в риене на място със копита?

Природата ще отговори с “не”!

Не спира времето.

Не спира и препускането във галоп.

Потръпват хълбоците запотени

и пяна от устата се излива.

И все напред се носи необязден  и развихрен.

Ще стигне ли съдбовния предел,

където нашите мечти забравихме,

с копита да изрови от пръстта надеждата?

Пречистени, със дъх напръскан от дъждовни капки,

го гледаме с възторг и шепнат устните молитва.

И сякаш бурята надскача със развята грива

от преплетени дъги и нажежени мълнии.

Достигнат е пределът – мечтан и тъй жадуван!

Възторжено изцвилване и тропот от копита

в морната земя.

Дъждът го няма –

поне до другото препускане в галоп не ще вали.

Разпуква се човешката надежда

за мъничко любов, пренесена през бурята.

И близва белият жребец по челото кобилката,

дочакала го във дъжда.

С надеждата за мъничко любов!